Тутакси Земята му отговорила, без дори да позволи на Небето, да каже нещо :
 – Без моя помощ никъде не можеш да отидеш! Ако съм сурова, твърда и студена как ще разцъфнеш здраво и плодородно? Как цветовете ти биха достигнали небесни висоти без Вятъра?

Дървото се натъжило и малко съжалило, че задало въпроса си, но решило да опита още веднъж и продължило :
 – А ако Аз не гоня Небето и Светлината как ще порасна и ще стана голям? Как ще нося моите хубави плодове?

Земята и Небето се разбрали и Небето проговорило :
 – Дърво здраво дава ценен плод, благодарение на Водата и Слънцето. Не тревожи се ти за таз неволя. Небето да достигнеш, значи смърт, с дим – мъгла… да се изпариш.
Не ти достигаш мене… а аз съм в теб - тъй както корените ти в Земята влажна. Навсякъде пътуваш през Небето и то достига теб, чрез пътя свой… Пътят на Земята.
Не се стреми да имаш нещо, което вече си достигнал. Не се стреми да гониш непостижимото в момента, а себе си бъди и пий соковете на живота… Докато го има, него също ще го има – Небето – онова, което ни превръща в хора... Онова, което винаги е било и е там, защото го има и другото. Живота.

 Дървото се примирило, че получило отговор, макар нищичко да не разбирало от това, което Небето му наредило.
 Решило да се радва на живота, който го заобикаля и да цени водата и вятъра, слънцето, топлината, росата по листенцата си, силния и слабия дъжд, даже бурите и градушките, които му показвали понякога и твърдостта в света, но не спирало да благодари на Живота си за преживяванията и опита си, защото осъзнало, че колкото и да се стреми да достигне Небето и Звездите, няма никакъв смисъл, защото те са там – не за да ги гониш, а за да си спомниш откъде идваш.

*    *    *

   Често забравяме, че каквото е Горе - такова е и Долу. Очите ни са закърнели за това, и се губим в преследване на най-високата звезда и най-дълбокото небе, пропускайки целия си живот; изгубени в идеала за собственото си Его, без да осъзнаваме какви дълбоки небесни корени се крият в нас, и докато сами не ги полеем, като утвърдим пред себе си, че ги имаме – от звездното ни дърво никога няма да назрее плод, а какъв вкус и вид би имал плодът – никога не бихме могли да разберем.

  Забравили това, не осъзнаваме, колко много по този начин се откъсваме от Земята, от Себе си, от своята Еволюция и целия Свят. Рискуваме да останем само ние в него, губейки и най-близките си, защото сме се откъснали от Себе си, а щом това е така – и връзката ни с другите е невъзможна.

  Отказали се от живота - рискуваме да изсъхнем в пустошта ...Там невидимо се обричаме да бъдем без подкрепата на Земята, Небето и Слънцето, понесени от балона на Егото, което отлита и се носи много нависоко, едвам свързано с нас, посредством тънка нишка от илюзия, докато само не се спука... Тогава?

К.А.М. (авторско)