Да страдаш, значи да заплащаш житейската цена на греховете си, значи да осъзнаваш своето място  в света, т.е. да го намериш. Най-щастлив е този, който страда и вярва, звучи абсурдно нали? Да разтълкуваме, доколкото това е възможно.

   Непосилно е в такива времена хората да са щастливи, а защо са нещастни? Жалко, но факт – човек е устроен така. Още от дете и по пътя към изграждането и превръщането на зрял индивид, човек се сблъсква с предразсъдъци, с изградена система от неписани правила, оформят се комплексите у него, съмнението, безверието. По света са се оформили и продължават да се дооформят най-различни виждания – за външния вид, за поведение, мнения за всичко, и ако с нещо нашите такива се различават от общо приетите, значи сме объркали нещо и се втурваме в едно такова уеднаквяване на всеки с всеки и следствието от това е, че човек губи своята индивидуалност и самоличност. А дали ние сме объркали или неписаните закони са грешни, никой не може да каже. Точно тези рамки и ограничения, които си поставяме ние хората, ни осакатяват духовно и морално, та дори ограничават и свободата ни – на словото, на духа. И какво се случва - човек затваря своя кръгозор, отива навътре в себе си и се заключва там. Дълбоко във всеки се таи Човека, но как да го разкрием като навсякъде, накъдето погледнем, всичко, което правим и всички мисли вътре в нас са болни, не в истинския смисъл на думата, те са „болни” от предразсъдъци, грешни гледни точки над нещата- комплекси. А най-страшно е човек да загуби вяра и надежда в себе си и във всичко, тя е основата на успеха, на познанието, тя крепи здраво стъпилите хора по земята. Но как да вярваш като живота е толкова несправедлив и жесток - именно там се крие истината.

   Нещастието или страданието ти дава предимството да си щастлив, защото без да си познал нещастие - щастие не може да съществува. Страдат хората, които са силни, защото само те могат да страдат и дори да обикнат своето страдание - защото то е част от живота им и щом се случва, значи трябва. Да не забравяме, че след всяка буря изгрява слънце и след всяко слънце идва буря – точно така е и в живота, това трябва да осъзнаем – безвъзвратното циклично редуване на добро и зло, това са земните закони, защото за да съществува едното трябва и другото.

   Човек може да страда винаги, зависи какво точно той приема за страдание. На всички ни е ясно, че има хора - вечно оплакващи се от ежедневието и живота си. Дали тези хора наистина страдат? Несъмнено, но нима това е истинското страдание? Много често виждаме хора, които „страдат” заради безразсъдното теглене на  кредита, повреда в колата, наема  за апартамента,  дори заради мисленето на други хора - рефлектирало върху самите тях;  нима те самите не са виновни за това си положение?  Не това собствено предизвикано положение е страданието, то е много повече.  Всеки може да се оплаква и да изказва мнение, но стига това да не се превърне в начин на живот, защото тези хора дори и да се досегнат до щастието те няма да го почувстват, ослепени и притръпнали от своите задръжки, от житието си - от самите себе си. Точно затова са нещастни и „слепи” и винаги ще си бъдат такива – роби на себе си.

    Истинското страдание  се осъществява вътре в човека, а осъзнаването му е истинска награда за него. Не само познание и вяра се печели, а се отваря и пътят за чист и пълноценен живот. Точно страданието може да ти покаже правилната посока, когато страдаме нашата съвест и морал се отключват и с пълна мощ търсим отговорите на въпросите, които възникват автоматично след афект в ценностната система човешка. Изпитанието на духа се осъществява точно така, доколко можем да понесем страдание, да  дадем пълен и реален отговор на поне половината от въпросите си, и доколко можем да променим себе си към по-добро. Но всъщност най-важното е смирението и осъзнаването – това вътрешно разбиране на себе си и тълкуването на проблемите с техните най-правилни решения, разрешават половината от въпроса. Останалата част зависи изцяло от решението и посоката, по която се върви след това, но за да има резултат едно единствено нещо трябва да се следва – моралът.

Да страдаш, значи да растеш духовно, да достигнеш съвършенство, да успееш, защото само този, който страда ще получи признание и ще бъде оценен, но не от хората и от обкръжаващото го общество, а от Бога, своя собствен Висш АЗ, своя единствен Учител, Първопричината, в сърцевината си - своята собствена концентрирана висша сила; и ще получи познание, но без вяра и нравствен морал това е невъзможно!


К.А.М. 26.02.2010г. (авторско)